Иван Вазов и Евгения Марс посещават Белоградчишките скали през 1910 г. - пътуват с влак до Сомовит, после по Дунав до Видин и оттам заминават за Белоградчик. Посрещането на Иван Вазов в Белоградчик е тържествено – това е описано в „Поетът и козарчето“ от Евгения Марс и е публикувано в мемориалния брой на „Литературен глас“ по случай 10-годишнината от кончината на поета.
ПОЕТЪТ И КОЗАРЧЕТО
Един разказ на Евгения Марс
На 1911 лято, през месец май, заедно с покойния поет Ив. Вазов и моя син Павел — сега артист при Народната опера Павел Елмазов — решихме да посетим Белоградчишките скали, за които един чужденец бе казал, че това са най-интересните и фантастични скали, които съществуват в света.
Пътувахме до Сомовит с влака и от там по Дунава до Видин. Искахме да влезем в града без да ни забележи някой — поетът не обичаше да прави шум около себе си. Но, за голяма наша изненада, окръжния управител, заедно с двама граждани ни видяха още на пристанището и ни приветствуваха с „добре дошли“.
— Няма що — пошушна ми поетът, отвръщайки още от далеко на поздрава им, ние сме вече тяхна жертва и трябва да се въоръжим с търпение.
Ние помолихме веднага да ни се намери кола, за да отпътуваме за Белоградчик, но окръжния управител не даде да се издума.
— Това не може. Вие сте наши гости за обяд. Ще заминете в три часа. До тогава всичко ще бъде приготвено.
И като ме видя с лятна копринена рокля, без връхна дреха, добави:
— Вам, госпожо, при все че е месец май, ще дадем шуби, па и на г. Вазов, защото ще пътувате през балкан, а там е студено.
И наистина, горе на планината валеше дъжд и температурата беше само 4° над нулата.
Вечерта бяхме в Белоградчик.
Не успели да си отпочинем и при нас се яви една комисия от учители и учителки да ни поздравят и ни предложат услугите си. Разбрахме, че им беше телеграфирано от Видин за нашето пристигане. Дойдоха и от страна на офицерството да ни поканят на вечеря в техния клуб.
Приятно е да се радваш на вниманието на хората, но понякога ти се иска да се поскиташ по света, ако е възможно незабелязан от никого, да си отдъхнеш, да поживееш сам със себе си.
Първата ни грижа в Белоградчик бе да разгледаме скалите. И наистина, чудна фантазия на природата! Това са грамадни скали, забили чела в небето, всяка от тях представлява някаква фигура. Тук седнал някой старец, до него гледа в далечината някакъв войник от средните векове с шлем на главата, с вдигната ръка, сочи нещо през вековете, по нататък влюбена двойка, притиснати един о друг, млада жена със забрадка, привела глава, тъгува по нещо, мечка, лъв, цар с жезъл и корона на глава и какво ли още няма там. Всички тия скали, особено вечерно време, при лунно осветление оживяват и вие не можете да се нагледате и начудите на чудния ваятел — природата.
Един ден скитайки се по тия места срещаме едно козарче. То беше около дванадесет годишно, обуто в цървулки, дрипавичко с тояжка в ръка.
Поетът, вървейки напред, унесен в скалите, сякаш не виждаше нищо друго, освен природните красоти, изведнъж се извърна към козарчето, впери поглед в него и дълго го гледа. После шеговито го попита:
— Момче, има ли тъдява вълци ? Детето го изгледа учудено.
— Няма, дядо. Що щат вълци лете тук?
— Ами мечки?
— И мечки няма.
— А ти какво правиш по тия места?
— Кози пася.
—Де са козите ти?
— Ей там по канарите.
И то ги посочи с тояжката си.
Аз седнах на един камък, поетът отново се загледа негде, а моя син настрана разговаряше с козарчето.
Извръщам се след малко и не виждам сина си. Викам го, не се обажда.
Чува ме Вазов и почва да вика със силен глас „Санчо!“ — той така го зовеше, понеже винаги и навред ме придружаваше. А скалите отекваха: Санчо, Санчо, Санчо . . .
Но „Санчо“ не се обаждаше.
Изплашихме се.
— Кой знае де го замъкна това козарче, вика поетът и се сърди.
Страхувахме се да не падне нейде.
Тръгваме да го търсим. И зад една скала ги виждаме двамата да се смеят.
— Защо не се обаждаш?
— Той ме пита — каза синът ми, кого викат Иванчо, а пък аз му казвам, че г. Вазов вика Санчо. Аз не се викам така, нека ме повика на име, да му се обадя.
Поетът го мъмри, че ни е изплашил, но след миг се усмихва, изглежда стръмната канара и казва на козарчето:
— Слушай, като си козарче, можеш ли се изкачи на върха на тая канара ?
— Мога.
— Ще ти дам едно грошче, ако се изкачиш и извикаш от върха: "Да живее България".
В следующия миг козарчето се катереше. То беше стигнало до половината на стръмната канара, когато поетът се развика:
— Слизай веднага долу. Чуваш ли? Ще паднеш да се пребиеш.
Но амбицията на малкия козар не му позволяваше да спре на половината. Той се катереше наистина като коза.
— Спри, слушай, ще ти дам два гроша, ако слезеш веднага — крещи му поетът.
Като чува два гроша, детето бързо се заспуска и скочи право пред нозете ни.
— Хлапак! — отдъхна си Вазов. Какъв глупав каприз! Щях да стана причина да се убие момчето.
И като бръкна в джеба на джилетката си, подаде един лев на козарчето.
— На, вземи, па друг път да не се катериш по такива отвесни скали.
Момчето взе монетата и със сияющо от радост лице припна към козите и се изгуби от очите ни.
Дълго време поетът не можеше да забрави тая случка и често ме питаше спомням ли си как със своята шега е можел да стане причина за смъртта на едно невинно и наивно дете.
Разказът е поместен във в. „Литературен глас“, бр.122, стр. 3, 1931 г.
А това е стихотворението, което обрисува възхищението на Патриарха:
Белоградчишките скали
I
Глави на вкаменени великани,
безмълвни сфинксове, титани прави,
загледани в небето замечтани -
о карпи, чуда редки, величави
на мирозданьето, мечти гранитни
гигантски вцвръстени и вековечни,
аз взирам се в захлас, мечтател скитни,
във ваший тайнствен рой, покой безпечни.
И чини ми се, че чета във вази
на вековете тайните загадки,
на времето летежа, във талази
безследно минал над чела ви гладки.
II
В полите на гигантите базгласни,
във чийто дупки гълъбите гукат,
пасе си стадо; агънца безстрастни
играят; нейде крави мукат.
Внезапно там овчарче с лик опален
от слънце лекичко се закатери
по щърбите на истукана скален,
на върха спря се и ръце разпери.
Ръце ръзпери и с гърди пияни
от въздух и свобода нещо викна:
трепнà роякът неми великани
и ехото му десет пъти кликна.
III
Залезе слънце. Месецът изгрява.
Под златний му светлик, в мирът поднебни
тълпата великани оживява,
добива странни образи вълшебни:
чудовища, страшила баснословни
неземни, чужденци на битието,
порастват още, чудни и страховни,
рисувайки си сенките в небето!
И мощно диша в нощното сиянье
суровий хор на тез колоси чудни
и сякаш в общий сън, във общото мълчанье
еднички те не спят, едни са будни!
Белоградчик, 1910
Ivan Vazov and Evgenia Mars visited the Belogradchik rocks in 1910 - they traveled by train to Somovit, then along the Danube to Vidin and from there to Belogradchik. The reception of Ivan Vazov in Belogradchik is solemn - this is described in "The Poet and the Goat" by Eugenia Mars and is published in the memorial issue of "Literary Voice" on the occasion of the 10th anniversary of the poet's death.THE POET AND THE GOATA story by Eugenia Mars
In the summer of 1911, in May, together with the late poet Iv. Vazov and my son Pavel - now an artist at the National Opera Pavel Elmazov - decided to visit the Belogradchik rocks, which a foreigner had said were the most interesting and fantastic rocks that exist in the world.
We traveled to Somovit by train and from there along the Danube to Vidin. We wanted to enter the city without anyone noticing - the poet did not like to make noise around him. But, to our great surprise, the district governor, together with two citizens, saw us at the port and greeted us with "welcome".
"Nothing," the poet whispered to me, responding from afar to their greeting, "We are already their victim and we must arm ourselves with patience."
We immediately asked to find a car to travel to Belogradchik, but the district governor did not let him talk.
"It can't." You are our guests for lunch. You will leave at three o'clock. Until then, everything will be ready.
And when he saw me in a summer silk dress, without an outer garment, he added:
- Madam, even though it is May, we will give you fur coats, even to Mr. Vazov, because you will travel through the Balkans, and it is cold there.
Indeed, it was raining up on the mountain and the temperature was only 4 ° above zero.
In the evening we were in Belogradchik.
We couldn't rest and a commission of teachers came to greet us and offer us their services. We learned that they had been telegraphed from Vidin for our arrival. The officers also came to invite us to dinner at their club.
It's nice to enjoy people's attention, but sometimes you want to wander the world, if possible unnoticed by anyone, to relax, to live with yourself.
Our first concern in Belogradchik was to look at the rocks. And indeed, a wonderful fantasy of nature! These are huge rocks stuck in the sky, each of them a figure. An old man is sitting here, next to him in the distance a medieval soldier with a helmet on his head, with his hand raised, pointing something through the centuries, then a couple in love, pressed against each other, a young woman with a headscarf, bowing her head, mourning something , a bear, a lion, a king with a scepter and a crown on his head and what else is not there. All these rocks, especially in the evening, come to life in the moonlight and you can not see and marvel at the wonderful sculptor - nature.
One day, wandering around these places, we meet a goat. He was about twelve years old, wearing scarves, a rag with a stick in his hand.
The poet, walking forward, carried away by the rocks, as if he saw nothing but the natural beauties, suddenly turned to the goat, stared at it and looked at it for a long time. Then she jokingly asked him:
"Boy, are there any wolves?" The child looked at him in astonishment.
"No, Grandpa." What state of wolves flies here?
"What about bears?"
"And there are no bears."
"And what are you doing in these places?"
- Goats graze.
"Where are your goats?"
- There on the rocks.
And he pointed at them with his staff.
I sat on a rock, the poet stared again, and my son was talking to the goblet.
I turn around after a while and don't see my son. I call him, he doesn't call.
Vazov hears me and starts shouting in a loud voice "Sancho!" - he called him that because he always and everywhere accompanied me. And the rocks echoed: Sancho, Sancho, Sancho. . .
But Sancho was not calling.
We were scared.
"Who knows where this goatherd dragged him," the poet shouted, angry.
We were afraid he would fall somewhere.
We go looking for him. And behind a rock we see them both laughing.
- Why do not you call?
"He asks me," said my son, who is called Ivancho, and I tell him that Mr. Vazov is calling Sancho. I'm not called that, let him call me by name, call him.
The poet scolds him for frightening us, but after a moment he smiles, looks at the steep rock and says to the goat:
"Listen, as a goatherd, can you climb to the top of this rock?"
- I can.
- I will give you a penny if you climb up and shout from the top: "Long live Bulgaria".
The next moment the goat was climbing. It had reached halfway up the steep cliff when the poet shouted:
"Get down immediately." Do you hear me? You will fall to fight.
But the little goatherd's ambition prevented him from stopping halfway. He was really climbing like a goat.
"Stop, listen, I'll give you two pennies if you come down immediately," the poet shouted at him.
Hearing two pennies, the child quickly descends and jumps right at our feet.
"Boy!" Vazov rested. What a stupid whim! I would be the reason to kill the boy.
And reaching into the pocket of his vest, he handed a lev to the goblet.
"Come on, don't climb such sheer cliffs another time."
The boy took the coin and, his face glowing with joy, clung to the goats and disappeared from our sight.
For a long time the poet could not forget this incident and often asked me if I remembered how with his joke he could have caused the death of an innocent and naive child.
The story was published in the Literary Voice newspaper, issue 122, page 3, 1931.
And this is the poem that describes the admiration of the Patriarch:
The Rocks of Belogradchik
I
Heads of petrified giants,
silent sphinxes, titans straight,
staring at the sky dreamed -
O carps, miracles rare, majestic
of the universe, granite dreams
giant hardened and age-old,
I stare in rapture, a wanderer wandering,
in your mysterious swarm, rest safe.
And it seems to me that I read in vases
for centuries the secret mysteries,
of time flying, in waves
passed without a trace over your forehead smooth.
II
At the foot of the giants are voiceless,
in whose holes the doves coo,
he grazes his flock; lambs dispassionate
they play; somewhere the cows are mooing.
Suddenly there is a shepherd with a scorched face
he climbed slightly from the sun
on the cracks of the beaten rock,
he stopped at the top and spread his arms.
He spread his arms and his breasts were drunk
from air and freedom something shouted:
the swarm of dumb giants flinched
and his echo clicked ten times.
III
The sun set. The moon is rising.
Under its golden light, in the peace of the sky
the crowd of giants comes to life,
extracts strange magical images:
monsters scared fabulous
unearthly, aliens of being,
growing up, wonderful and scary,
drawing your shadows in the sky!
And he breathes powerfully in the night light
the stern chorus on theses is wonderful
and as if in a general dream, in a general silence
some do not sleep, some are awake!
Belogradchik, 1910
Няма коментари:
Публикуване на коментар